В съсипана страна като България законът за образованието не може да предизвика даже мъртво вълнение. Гафът на министъра припомни за съществуването на  забравеното от Бога министерство. Обществото ни има неприятния навик да се развива през резолюцията на гафа. Взела повод от гафа на проф. Тодор Танев, се захванах да чета проектозакона за предучилищното и училищното образование.

Сега действащият закон е приет през 1991 г в началото на промените, когато не знаехме какво да очакваме, камо ли от какви хора ще има нужда „новото” общество. И така до март 2011г. , когато Министерството на образованието и науката публикува на сайта си първите документи и мотиви за нов закон. В момента 43-тото народно събрание разглежда проекта в комисия.

И тъй, какво прочетох в новия закон? Само ще вметна, че от такъв закон има нужда, най-вече, за да подреди и осмисли десетките подзаконови уредби и да постави темата за българското образование в центъра на обществения дебат. Ето моите десет  акцента:

1.     В раздел VI, чл. 104, ал. 1 за формите на обучение, които нашата система допуска, се появява тъй нар. обучение чрез работа или дуално обучение. Застъпници за този тип обучение са  социалният вицепремиер Ивайло Калфин, президентът Росен Плевнелиев и предприемачът  Сашо Дончев. Въведено е в Германия, Австрия и Швейцария, където връзките между бизнеса и образованието имат традиции. Но по-важното е как би изглеждало то в държава с икономика на командно дишане? Може ли българският предприемач да прогнозира от какви кадри има нужда в следващите поне 10 години при условие, че не може да прогнозира краткосрочното си оцеляване. Не може! Моля, направете списък със 100-те най-големи фирми в България и да видим пригодни ли са за този модел. От друга страна - може ли деца да се третират като безработни? Защото говорим за 16-годишни младежи и девойки. Чл. 113, ал. 3 казва, че „обучението чрез работа (дуално обучение) се организира във втори гимназиален етап за ученици, които са навършили 16 години.” По мое скромно мнение, това са браншови крепостни граждани. Ако утре въпросният бизнес няма вече нужда от въпросния млад тесен специалист, какво ще стане с него? Ще успее ли да се преквалифицира? Опасенията на противниците на идеята идват от там, че само стабилното общо образование създава базата да се обучаваш цял живот и да се адаптираш към различни ситуации, защото теорията ти е дала познания за различни модели и подходи. Нека не забравяме, че това е форма на детски труд, което за мен е вид деградация и отказ от постигнатото през последните десетилетия в Европа.  Да, в Германия този модел работи, но за тяхна радост и икономиката им също. С това не отхвърлям средното специално образование по никакъв начин. Напротив, ние сме малка държава и купчините безполезни висшисти вече изтекоха в канала на историята. Тъй че средното специално образование е един добър старт за живота на много млади хора. Разбира се, в дуалното обучение има много плюсове – получаваш пари още като ученик и съответно независимост от родителите, добиваш така желания професионален опит, който да впишеш в краткото си CV на начинаещ, имаш измамната сигурност, че знаеш кой си и с какво искаш да се занимаваш. Не е време за дуално обучение. Няма къде, казано по-просто. Пак се връщам на списъка със 100-те водещи български фирми, които биха могли да отделят човешки и финансов ресурс за обучение на тези кадри, става въпрос за ежедневна работа в продължение на 2-3 години, докато излезе първия випуск. За фирмите това може да се окаже просто евтин труд. Със сигурност мнозина работодатели ще се изкушат да наемат евтино оборотни младежи за 2-3 години и да съкратят по-възрастни работници, с техните обременяващи надбавки за стаж, квалификация и т.н. А това ще засили несигурността на пазара на труда и ще натовари социалната система.

„Банка на годината КТБ” умря. Коя фирма в България е сигурна за бъдещето си, това дори френският посланик не се наема да каже. Може ли такъв бизнес да прави устойчиви заявки за кадри в образованието? Едва ли.

2.     Чл.10, ал.1 казва, че „частните детски градини и частните училища могат да получават държавни субсидии при условията и по реда на този закон“. Защо? Когато си избрал да се състезаваш в спринт, е някак арогантно да искаш да ти дадат 5 секунди аванс още на старта. Омръзна ми да гледам самонадеяни частници, чиито бизнес виси на държавните поръчки. Очевидно само държавата е наивна като девойче и вярва на всеки ухажор. Нека частното да функционира по собствените си закони и правила – убеждаване на клиентите, предлагане на конкурентни услуги и печалба на базата на резултатите на своите ученици като граждани на обществото. Ами така утре и частните телевизии ще кажат – изпълняваме обществена функция като информираме хората, дайте и на нас пари от държавния бюджет за култура. Не! Не приемам клишето „парите следват децата“. В образованието пазарният измерител е абсолютно неприемлив. Преди десет години Швеция въведе ваучерната система и още не може да се съвземе от белята, която последва. Регистриран бе спад на резултатите на децата при независими оценители. Вътрешните оценители са завишавали оценки и са били по-снизходителни към грешките на децата дори в точни науки като математиката, само и само да покажат резултати. И така Швеция, на която всички завиждаха за добрите резултати в международните класации се срина до средното ниво.

3.     Чл.118, ал.6 гласи, че на учениците от 1-ви до 3-ти клас не се поставят количествени оценки, в тази възраст законът не разрешава повтаряне на класа. С първата част съм абсолютно съгласна, но защо да не повтарят класа – няма ли да нарушават темпото на учебния процес и да се налага мнозинството учници да губят полезно учебно време, докато ги чакат. Ако едно дете не покрива даже минимума още в първите класове, когато се учат да четат и пишат, как ще се справя по-нататък? Никак. В един момент ще установи, че не разбира за какво иде реч и ще престане да посещава часовете. Няма да може да участва в учебния процес в 4-5 клас, дори и да иска. Сигурно ви звучи жестоко за децата. А какво ще кажете за жестоката насмешка над аутсайдерите, чиято жестокост нараства с всеки следващ клас?

4.     Изключително любопитна е глава седма, която прогласява, че „Учебникът е произведение, създадено в резултат на творческа дейност”. Тук много родители ще се отдадат на … молитви, като се знаят всички „творчески” примери от учебниците на нашите деца. Темата е дъвка в обществото от години, подминавам…

5.     Чл. 226 е  посветен на кариерното развитие на учителите, което вече не зависи толкова от стажа, колкото от квалификациите и атестациите: „В състава на атестационната комисия задължително се включват представители на Обществения съвет, на педагогическия съвет, на финансиращия орган и на синдикалните и работодателските организации.”  Това е добре, но вниманието грабва въпросът „що е то Обществен съвет?”  „Той (Общественият съвет) има за цел да създаде активна и демократично действаща общност към всяко училище и детска градина”. В него влизат най-малко трима представители на родителите на децата от това учебно заведение и един представител на финансиращия орган – разбирай министерството или общината. В тъй наречените училища за придобиване на професионална квалификация, известни в близкото минало като техникуми, присъства и представител на работодателите. Директорът има право да присъства, но не е задължителен член. Затова пък е задължен при поискване от Обществения съвет да представя всички сведения и документи, необходими за дейността му. Нещо повече, Общественият съвет одобрява стратегията за развитие на съответното учебно заведение. За първи път в историята на българското образование се предвижда такова активно участие на родителите в образователния процес, най-вече в контролирането на процесите в него. Най-смущаващата част за мен е участието на Обществения съвет при атестацията на учителите на всеки 4 години. Как хора, които не познават методиката за обучение по определен предмет ще одобряват програма, учебници, ще оценяват учителите? Защо професионалната рамка трябва да бъде заменена от размитата представа за обществена рамка. Ми дайте по-добре да направим обществен съвет към всяко съдилище, нали и бездруго системата не работи. Ама ще кажете, не знаем законите. А как се преподава знаете ли? С какво обиденият от ниския успех на сина си родител ще е по-обективен и по-квалифициран в преценките си от професионалния педагог? Обществените съвети са израз на безпомощност, а не на здравина и сигурност за развитието на българското училище. Нека ги има, нека bgmami- активистки събират пари и ремонтират базата, нека заможни татковци правят дарения, но да оценяват учебни програми, методологии, да оценяват труда на учителите – хайде да се спрем до тук, да не подминаваме така небрежно ръба на пропастта. Как ще изберем примерно от цялото училище двама души да ни представляват – ще им правим интервю пред родителите от всички класове в спортния салон, ще ги избира и назначава директорът, за да си подсигури спокойствие или има нещо, за което не се сещам? Родителите се познават в рамките на класа, най-много випуска. Ако родител на дете от 10-ти клас е член на обществения съвет например, дали родителите от 3-ти клас ще го познават и ще могат да оценят неговите професионални познания, етика, възгледи, авторитет, за да ги представлява? Защото едно е да се съберат група родители да решат съдбата на 4 000 лева за ремонт, а съвсем друго - да оценят избора на учебник или работата на даден учител. Не! Абсолютно неприемливо! Хайде да спрем да слагаме определението „демократично“ пред всяко нещо, което ни отдалечава от отговорността. Превръщаме сакралната дума демокрация в една от най-мразените.

6.     Чл. 37, ал. 1 дефинира степента на образование в неспециализираните училища, като създава нов вид обучение – „обединено” (1-10 клас, а ето ги и всичките начално – 1-4 клас, основно – 1-7 клас, гимназия 8-12 клас, обединено 1-10 клас, 1-12 и 5-12 клас), което дава възможност на децата от малките населени места да завършат първи гимназиален етап в родното си място, без да натоварват финансово родителите си с квартири, джобни и пр. Заварените от новия закон общински училища трябва да се преобразуват в едно от училищата в новия закон – с решение на местния общински съвет.

7.     Чл. 37, ал. 5 въвежда статут на „иновативни училища”, които могат да станат такива с решение на министъра на образованието и науката. Неспециализираните иновативни училища имат право самостоятелно да определят организацията на обучение, учебните предмети, да разработват учебни планове и учебни програми. Съгласна! Нека има място за иновации в рамките на закона.

8.     Поетапно ще се въвежда целодневното обучение от 5-ти до 7-ми клас, но само по желание на родителите.  На това се гледа като инструмент за превенция на децата, оползотворяване на свободното време, развитие на таланта, интересите и потребностите. Вероятно повечето родители ще възприемат с възторг тази промяна.

9.     Раздел шести е фокусиран върху формите на обучение, които са цели осем вида – дневна, вечерна, задочна, индивидуална, самостоятелна, дистанционна, комбинирана и дуална. Това многообразие от форми дава възможност на хора, които никога не са стъпвали в училище и вече са навършили 16 години да се възползват от образователната система. Те дават възможност за житейски рестарт и на лица, които не успяват да завършат един и същи клас повече от три години. Когато говорим за новия закон и малцинствата, можем да кажем, че формално той дава възможност на абсолютно всеки да се учи, стига да има мотивация. Чл.110, ал. 2 дава възможност за самостоятелна форма на обучение на ученици в училищна възраст, които по желание на родителите си не посещават училище. Тук влизат и децата на много новобогаташи, които искат да ги отделят от агресивната средата на „простолюдието”, но пътем ще спомена, че това лишава децата им от така необходимия социален опит в общуването с други деца в конкурентна среда. Въпрос на родителска преценка.

10. И накрая членът, който не открих. Не открих член или алинея, които да прекратяват многообразието от учебници. Вероятно е въпрос на задълбочено проучване сред стотици учители и родители за ефекта от това многообразие и вземането на едно повратно и в крайна сметка крайно решение. Засега разполагаме с параграф в обратния и добре познат вариант: Чл. 162, ал.3 „Учебниците и учебните комплекти извън ал.1, както и учебните помагала, които ще използват учениците, се избират от учителите, които преподават по учебния предмет в съответния етап от степента на образование в дадено училище, след съгласуване с Обществения съвет”.

Законът съдържа добри идеи, но и много опасни писти. Нямаме право на грешка – залогът е създаване на мислещи хора, които с морал и квалификация да вдигнат на крака уморена България. Като позитив бих посочила възможностите, които дава на младите учители за бързо кариерно развитие, ако са с по-голям брой квалификационни кредити и по-висока професионално-квалификационна степен. Допреди няколко години  стажът беше сред водещите фактори. Самият закон много подробно описва задълженията на Министерството на образованието и науката за поддържането на информационен регистър на програмите за обучение и повишаване квалификацията на учителите. Стачките на учителите показаха, че съсловието е единно, има дейни синдикалисти и професионално достойнство. Но залогът на образованието не се ограничава с мнението на професионалистите, а изисква дебат в цялото общество.