Постинг
09.09.2012 19:14 -
Гореща вода
Автор: deayordanova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1357 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 13.09.2012 09:50
Прочетен: 1357 Коментари: 0 Гласове:
4
Последна промяна: 13.09.2012 09:50
Ръката й винаги е свита, още от дете. След изгарянето беше останала събрана почти в юмрук. Всяко по-широко отваряне на пръстите коства усилие, сухожилията и нервите се съпротивляват. Искат да останат стегнати и прибрани. Изгорили я като бебе с вряла вода. Докато лазела на пода на кухнята бутнала възврялото менче от огъня. Кожата се свлякла, пръстите се слепили, а докато баща й си дойде и впрегне каруцата към града за доктор, нещата станали необратими.
Кръстана никога не прости на семейството си тази трагедия и душата й също постепенно се превърна в юмрук. Винаги напада, повишава тон, вика, командва, изисква. Дори когато плаче, а това става извънредно рядко, да речем пет пъти за осемдесет години живот, пак го прави като обвинение, като скандал, като изкрещян монолог.
Днес стана преди съмване и започна да прави мекици за закуска. Под здравия юмрук тестото става еднородно и меко, точно както трябва. Не е пипвала готварска книга през живота си. Готви по спомени от майка си и от дочути при съседките рецепти.
Дясната ръка е по-малко пострадала. Пръстите са запазени, макар и по-груби, но се разгъват едва наполовина на нормалната амплитуда за всички други хора. Но тази ръка успява да води другата в плетенето, готвенето, рязането, чистенето, отглеждането на деца и внуци. Точно с нея хвърли в тигана първата за деня мекица. Намести я майсторски и твърде енергично с вилицата. Никой никога не я възприема като инвалид. Движенията и са отривисти и точни, по-резултатни от повечето здрави ръце на света.
Папагалите се разкрещяха бодряшки от клетката в ъгъла на кухнята и се замятаха с разперени криле, гаче ли могат да летят. Вдигна се дребна перушина, провря се между пръчките на клетката и изпълни половината кухня.
- Млъкнете, мръсници!
В този миг радиото овладя ситуацията с шумно дунавско хоро. Надвика и прихлупи всички в кухнята. Папагалите продължиха да блъскат крилата си в пръчките на затвора си и да сеят люспи от просо по пода. Въобще не обърнаха внимание на заповедта на жената, нито пък тя ги погледна повече. Купчината с мекици растеше като комин на стара къща, нестроен и благоуханен.
Кръстана отдели една мекица настрани и започна да я хапва между другото. Така тече животът и, на пресекулки, успоредно на основния поток от дейности по работата и децата. На празник може и да седне да яде на масата с другите, но в делнични дни докато чисти и готви някак успява и да се нахрани. То пък и на празник толкоз успява - нали трябва да носи на масата сума неща, пак е едно ставане-сядане.
- Казах да ядете, малки мръсници! Що ли не ви изхвърля!
Жената не чу как вратата на апартамента тихичко се отвори, мъжът й се изниза като котка през процепа и пак така тихо притвори след себе си. Не посмя да завърти ключа. Беше навлякъл шубата и гумените ботуши за лов, пушката от вчера чака в мазето, а дивечът отдавна го чака в гората. Не е бил на лов близо месец, но ще навакса. Едва шумът от потеглящия мотор показа на Кръстана, че и този път се е изнизал успешно. С енергична крачка се насочи към коридора, разкрачи се като генерал пред битка и се провикна:
- Всички на закуска! Бързо да ставате, че иначе идвам аз да ви вдигна!
За броени минути групата се изсипа шумно на масата. Само момичета, четири на брой. Въобще не им обърна внимание - щом ги видя седнали пред чиниите веднага се върна в кухнята и продължи с подготовката на обяда. Денят върви по обичайния коловоз - ще среши косите на хлапачките, ще провери дали всички са се облекли топло, ще им сложи по сандвич в чантата и ще затвори вратата зад гърбовете им. Трябва да учат много, да постигнат повече от нея. Трябва да са в устата на хората, а не в краката им. Борба трябва, борба. Всеки ден им го повтаря. На нея никой не й даде възможност да се изучи. Може само да чете и пише, а искаше да стане художник. Къде ти, работа и пак работа. Децата се отегчаваха от тези приказки и въобще не ги разбираха. Но Кръстана знае, че се запечатват завинаги в главите им. Пък оня да ходи на лов. Знае, че не може да го спре, но от време на време го овиква, за да не се чувства съвсем отвързан.
Още няма обяд, а вече усеща болката в краката. Разширените вени почват да пулсират в сгъвките на коленете. Ходилата стават все по тежки. От стърчането пред мивката ще е, после и пред тигана. Абе щом с половин ръка постига толкоз, какво ли би било иначе. Сякаш чу аплодисменти в главата си. Никой никога не й е благодарил за нищо, дори когато дава подаръци по празниците. Но вътре в себе си тя чувства, че е на прав път и енергията извира от нея на безспирни талази. Ако можеше да се нарисува, щеше да е мощен планински водопад. С хладните пръски на думите, които хвърля по децата, с тежестта на плесницата и благодатта на грижата да са нахранени и напоени благодарение на силата й. Всеки ден е борба, защото Онзи отгоре само гледа и слуша, и си записва. Не помага много. Затова Кръстана не разчита на Него. Разчита само на себе си. На никой друг. Другите разчитат на нея.
Излезе на балкона и огледа цветята. По первазите и по пода седят в безредие саксии от всякакъв калибър. Има вечно зелени цветя, розови цветя, ароматни лилави фунийки, едри декоративни теменужки, баналното мушкато се подава от всички ъгли, фикусът е обсебил изцяло единия ъгъл. Взе канчето и започна да ги полива по ред. Това е последната й връзка със селото, в което израсна и с декарите, които захвърли с мъка и облекчение в текезесето. Откъсна едно увехнало листо и го скри в джоба на протритата домашна рокля.
Само докато гледа цветята вярва, че Господ съществува. Но и това са извънредно редки мигове. Защо да мисли за Него, щом Той не мисли за нея. А и всяка мисъл за Него я изпълва с гняв. Той с неговата взискателност. Той с неговите закъснели възмездия. Стои си горе, а ти го чакаш и само дължината на живота ти осмисля чакането. Труд трябва, труд, а не добри препоръки. Ако той работи колкото нея, мъката на тоя свят ще е видимо по-малка. Вярно, разпределя порциите мъка и радост по равно и за бедните, и за богатите. На бедния ще му даде осем здрави деца, а на богатия ще отреди едно и то болно. Но тя намира това за некрасиво, за болезнено, за безцелно. Никой не става по-добър в мъките си, само по-болен. Може и да е направил рая красив за Адам и Ева, но ги е прогонил като незрял баща след първата грешка. Ако тя така наказва внуците за всяко прегрешение, би била лоша баба. Защо Той да е добър? Не, не, той би трябвало като добър баща на всяко лошо нещо да отвръща с добро, тъй както земният родител търпеливо отвръща на непослушното дете… Не вярва нито в ада, нито в рая. Понякога си мисли, че адът е на земята, но и това не е вярно. Изведнъж нещо ще те зарадва и раят ще настъпи, макар и за кратко.
Нямам страх от смъртта. Ако се окаже, че Той съществува, ще застана пред Него… Толкова по-добре. Ще му кажа какво мисля. Най-после да ме чуе. Защо прибира очевидно здравите, а недъгавите оставя да се мъчат с дълъг живот. Какво иска да каже? Да ми обясни, не съм толкова проста, ще разбера. Ако иска да го каже, да каже. А не да праща наместници дето ядат месо по време на пости. Но срещата е малко вероятна. Далеч по-сигурна изглежда срещата с червеите. Но и за тях има време, има и още много работа…
Откъсна още едно сухо листо и се прибра в кухнята.
Кръстана никога не прости на семейството си тази трагедия и душата й също постепенно се превърна в юмрук. Винаги напада, повишава тон, вика, командва, изисква. Дори когато плаче, а това става извънредно рядко, да речем пет пъти за осемдесет години живот, пак го прави като обвинение, като скандал, като изкрещян монолог.
Днес стана преди съмване и започна да прави мекици за закуска. Под здравия юмрук тестото става еднородно и меко, точно както трябва. Не е пипвала готварска книга през живота си. Готви по спомени от майка си и от дочути при съседките рецепти.
Дясната ръка е по-малко пострадала. Пръстите са запазени, макар и по-груби, но се разгъват едва наполовина на нормалната амплитуда за всички други хора. Но тази ръка успява да води другата в плетенето, готвенето, рязането, чистенето, отглеждането на деца и внуци. Точно с нея хвърли в тигана първата за деня мекица. Намести я майсторски и твърде енергично с вилицата. Никой никога не я възприема като инвалид. Движенията и са отривисти и точни, по-резултатни от повечето здрави ръце на света.
Папагалите се разкрещяха бодряшки от клетката в ъгъла на кухнята и се замятаха с разперени криле, гаче ли могат да летят. Вдигна се дребна перушина, провря се между пръчките на клетката и изпълни половината кухня.
- Млъкнете, мръсници!
В този миг радиото овладя ситуацията с шумно дунавско хоро. Надвика и прихлупи всички в кухнята. Папагалите продължиха да блъскат крилата си в пръчките на затвора си и да сеят люспи от просо по пода. Въобще не обърнаха внимание на заповедта на жената, нито пък тя ги погледна повече. Купчината с мекици растеше като комин на стара къща, нестроен и благоуханен.
Кръстана отдели една мекица настрани и започна да я хапва между другото. Така тече животът и, на пресекулки, успоредно на основния поток от дейности по работата и децата. На празник може и да седне да яде на масата с другите, но в делнични дни докато чисти и готви някак успява и да се нахрани. То пък и на празник толкоз успява - нали трябва да носи на масата сума неща, пак е едно ставане-сядане.
- Казах да ядете, малки мръсници! Що ли не ви изхвърля!
Жената не чу как вратата на апартамента тихичко се отвори, мъжът й се изниза като котка през процепа и пак така тихо притвори след себе си. Не посмя да завърти ключа. Беше навлякъл шубата и гумените ботуши за лов, пушката от вчера чака в мазето, а дивечът отдавна го чака в гората. Не е бил на лов близо месец, но ще навакса. Едва шумът от потеглящия мотор показа на Кръстана, че и този път се е изнизал успешно. С енергична крачка се насочи към коридора, разкрачи се като генерал пред битка и се провикна:
- Всички на закуска! Бързо да ставате, че иначе идвам аз да ви вдигна!
За броени минути групата се изсипа шумно на масата. Само момичета, четири на брой. Въобще не им обърна внимание - щом ги видя седнали пред чиниите веднага се върна в кухнята и продължи с подготовката на обяда. Денят върви по обичайния коловоз - ще среши косите на хлапачките, ще провери дали всички са се облекли топло, ще им сложи по сандвич в чантата и ще затвори вратата зад гърбовете им. Трябва да учат много, да постигнат повече от нея. Трябва да са в устата на хората, а не в краката им. Борба трябва, борба. Всеки ден им го повтаря. На нея никой не й даде възможност да се изучи. Може само да чете и пише, а искаше да стане художник. Къде ти, работа и пак работа. Децата се отегчаваха от тези приказки и въобще не ги разбираха. Но Кръстана знае, че се запечатват завинаги в главите им. Пък оня да ходи на лов. Знае, че не може да го спре, но от време на време го овиква, за да не се чувства съвсем отвързан.
Още няма обяд, а вече усеща болката в краката. Разширените вени почват да пулсират в сгъвките на коленете. Ходилата стават все по тежки. От стърчането пред мивката ще е, после и пред тигана. Абе щом с половин ръка постига толкоз, какво ли би било иначе. Сякаш чу аплодисменти в главата си. Никой никога не й е благодарил за нищо, дори когато дава подаръци по празниците. Но вътре в себе си тя чувства, че е на прав път и енергията извира от нея на безспирни талази. Ако можеше да се нарисува, щеше да е мощен планински водопад. С хладните пръски на думите, които хвърля по децата, с тежестта на плесницата и благодатта на грижата да са нахранени и напоени благодарение на силата й. Всеки ден е борба, защото Онзи отгоре само гледа и слуша, и си записва. Не помага много. Затова Кръстана не разчита на Него. Разчита само на себе си. На никой друг. Другите разчитат на нея.
Излезе на балкона и огледа цветята. По первазите и по пода седят в безредие саксии от всякакъв калибър. Има вечно зелени цветя, розови цветя, ароматни лилави фунийки, едри декоративни теменужки, баналното мушкато се подава от всички ъгли, фикусът е обсебил изцяло единия ъгъл. Взе канчето и започна да ги полива по ред. Това е последната й връзка със селото, в което израсна и с декарите, които захвърли с мъка и облекчение в текезесето. Откъсна едно увехнало листо и го скри в джоба на протритата домашна рокля.
Само докато гледа цветята вярва, че Господ съществува. Но и това са извънредно редки мигове. Защо да мисли за Него, щом Той не мисли за нея. А и всяка мисъл за Него я изпълва с гняв. Той с неговата взискателност. Той с неговите закъснели възмездия. Стои си горе, а ти го чакаш и само дължината на живота ти осмисля чакането. Труд трябва, труд, а не добри препоръки. Ако той работи колкото нея, мъката на тоя свят ще е видимо по-малка. Вярно, разпределя порциите мъка и радост по равно и за бедните, и за богатите. На бедния ще му даде осем здрави деца, а на богатия ще отреди едно и то болно. Но тя намира това за некрасиво, за болезнено, за безцелно. Никой не става по-добър в мъките си, само по-болен. Може и да е направил рая красив за Адам и Ева, но ги е прогонил като незрял баща след първата грешка. Ако тя така наказва внуците за всяко прегрешение, би била лоша баба. Защо Той да е добър? Не, не, той би трябвало като добър баща на всяко лошо нещо да отвръща с добро, тъй както земният родител търпеливо отвръща на непослушното дете… Не вярва нито в ада, нито в рая. Понякога си мисли, че адът е на земята, но и това не е вярно. Изведнъж нещо ще те зарадва и раят ще настъпи, макар и за кратко.
Нямам страх от смъртта. Ако се окаже, че Той съществува, ще застана пред Него… Толкова по-добре. Ще му кажа какво мисля. Най-после да ме чуе. Защо прибира очевидно здравите, а недъгавите оставя да се мъчат с дълъг живот. Какво иска да каже? Да ми обясни, не съм толкова проста, ще разбера. Ако иска да го каже, да каже. А не да праща наместници дето ядат месо по време на пости. Но срещата е малко вероятна. Далеч по-сигурна изглежда срещата с червеите. Но и за тях има време, има и още много работа…
Откъсна още едно сухо листо и се прибра в кухнята.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 24
