Когато бабите и дядовците ни отидат на небето, тогава най-много си говорим с тях. Преди това те ни говорят, но кой да ги слуша. И когато завали дъжд или сняг, с капките от облаците се откъсват реплики, случки, ръчно тъкани покривки, гнили мушмули, грудки от кокичета и какво ли не. Човек почва да се чуди дали няма да изпадне и някоя позабравена баба от облаците, да направи тиквеник, да запали пещта зад къщата и да я запечата с огромни кравешки лайна. Тленен е човек, тленен, все гурмето го влече. Душата мълчи, а стомахът говори ли, говори.
Дядо Шишо хапна накрак около масата, с обичайното тихо мърморене, че пак искат да го убият с тия трудни за стомаха храни. Жена му не се хвана на тая въдица и продължи да цепи ябълки за ошаф в кухнята. Старецът намести плетената шапка на главата си, като я размърда напред-назад, проветри главата и тихо се изниза към мазето. Долу го чакаше квартирантката – жена мечта, два метра висока, млечна кожа и гърди с големината на бебешки главички. А като се качи на токчета, леле майко, главата му е точно до козирката на гърдите й…
Напоследък има много ядове – изчезна чувалче с пари, докато охраняваше служебната кола, и сега всеки подозира всеки. Не може да се наспи, щото в почивните дни ходи по строежите да взривява скали. Стана известен с опитността и смелостта си и често го викат от разни строителни фирми. Не е лека работа туй! Докато се научи, изгуби средния пръст на дясната ръка. Да му е за урок и да преценява по три пъти, преди да почне. Но първо трябва да реши въпроса с изчезналите пари. Цял живот една стотинка не е взел от никого, даже назаем, а сега да му турят туй петно на името. „Аз съм Шишо, ей! Левски съм аз, приятелите ме знаят.“ На мене Хитлер и Сталин са ми минали през главата, Бай Тошо надживях, а сега накрая баш да ме орезилят така. Три пъти ми сменяха парите в тоя живот – три пъти носиш кошница с пари, а получаваш шепа монети... И сега това чувалче! … Не може да е откраднато, закачило се е някъде, потулило се е само. Бяха само трима души, пенсионери като него, не пипат. За какво са им пари на тия години? На тия години се живее вече само по спомен. И за внуците.
Влезе в сградата на пощата и отиде директно на мястото, където стоварват парите. Тихо място, гласовете идват отдалеч, като от друга прожекционна зала. „Така. Камионът спря отпред. Чувалите ги носихме по два, по два. Пускат се в улея и падат директно в трезора долу. Няма как да ги смоташ по пътя – всичко е празно, няма една мебел. Шофьорът следи какво ти дава. Долу при „пързалката“ няма човек. Трябва да се е закачила нейде пущината.“ Огледа се за охраната. Трябва да влезе вътре! Повика дневната смяна да отвори вратичката. Какъвто е слаб може да успее да се пусне по улея и да огледа. Пък после ще му мисли. Влезе с главата напред, задържа се за миг с ръце, за да огледа тъмното трасе и се сурна надолу. Не е детска пързалка, тясно е, а и може шефът да го даде на полицията за тая работа. От горе се чу, „Шишо, излизай! Има кой да го търси чувала!“ Опипа с ръце, колкото можа, ама не беше сигурен, че е проверил добре. Тръгна по обратния път да катери. Да беше по-млад, по-леко щеше да е. Ама нали е петдесет кила с мокри дрехи, криво-ляво се оправя. Държи се с двата крака и сменя ръцете. Едната стиска ламарината, другата тършува. И тогава напипа чувалчето. Няма какво друго да е. Задърпа го внимателно, за да не се скъса, и се затътри нагоре. Сега усети умората. Зави му се свят. За миг изчака искрите в ъгълчетата на очите му да изчезнат и пак задрапа нагоре. Този път с чувалчето в ръка. Пазачът го задърпа припряно от дупката. Ключовете дрънчат издайнически, сърцето му хлопа. Чак когато завъртя ключа в ключалката зад гърба му, пазачът спря поглед върху находката.
- Е, верно си Левски, мама му стара!
Няколко дни след това, вече напълно оневинен от ръководството, си вървеше към къщи, когато една ракета го уцели в окото. „Опитват се да го убият!“ Бежешком се прибра вкъщи и каза за случката на жена си. Тя го изгледа с неразбиращ поглед.
- Я не се прави на луд! – и се врътна към кухнята.
- Как ще се правя, виж ми окото, синьо е.
- Бил си се с някой или пак тия простотии с бомбите.
- Ти не ми вярваш, ама аз сега ще кажа на партизаните да се махат от хола. Не ща хора с оръжие тука. И ловната пушка ще махна. Ще я подаря!
Жена му излезе от кухнята и го загледа пак. Този път му вярваше. .. Ама по-добре беше да се шегува.
- Шишо, лошо ли ти е?
- Аз навремето, като бях малък, срещнах Сатаната и не му обърнах внимание.
Старецът беше от малкото хора, които наистина бяха смогнали да сторят този подвиг. Сатаната често се пробва от рано - гъделичка егото, усмихва се покровителствено, крие се зад любовта, а понякога в своята виртуозност гъделичка чак майките, за да ги отдалечи от невръстното потомство.
- Ела, седни, почини си.
- Нямам време да си почивам. Трябва да махна партизаните от хола и да извикам самодивите да спят на тяхно място.
Шишо тръгна към хола бавно, някак уморено, а не беше такъв човек, седна на един от фотьойлите да помисли, да си направи план и неусетно заспа. Ръцете му с дебелите къси пръсти, ама направо ненормално големи и космати за това тяло, се отпуснаха на перилата.
А както спеше, неусетно замина при самодивите… Дано не го изгонят от там, че както е свикнал да работи на две-три места едновременно, може да им обърка танците и плановете.
