Винаги мен зарязват. Жестоко и безапелационно. Вероятно по време на цялата връзка трупат гнет, та в края на игото не само развързват прангите, но държат да ме цапардосат с тях.  В резултат: бронята ми от ирония и кураж е силно напукана, на места сцепена и направо пропуска къде смелост, къде чувство за хумор да падат зад борда и да се търкалят непотърсени дълго време.

Какво е любовта?

Липса на страх от смъртта.

Чувството да си великан сред джуджета.

Почивка за егото, намерило най-сетне красив образ, на който да се предаде.

Летеж. Метеж. Глад. Храна. Вяра в бъдещето. Среща с късмета. Култ. Отговора на всички въпроси….

Всичко това и много повече за мен беше Душан. Нощем повтарях името му насън десетки пъти. Денем кънтеше в главата ми докато ходя, ям, работя или почивам.

А после ме заряза по обичайния начин. По-точно преспа с жена в съседна на „нашата” хотелска стая, като преди това дойде да ми пожелае лека нощ и да ме информира. Сигурна съм, че щях да схвана раздялата и от по-малко. Излишна любезност, както се казва. 

Така добре го разбрах, че ходих в черно и плаках две години. Безнадеждно и всеотдайно… Понякога от инат, че не става както аз искам, друг път от безсилие, често по навик.

До днес. Излязох от вкъщи с едно кафяво кадифено сако в среден род – ни мъжко, ни женско, иначе прилично и огънато удобно по релефа на тялото ми. Вървях си пеш в хладната пролетна утрин и за пръв път от много време усещах света наоколо пак еластичен и цветен. Не ми се виеше свят, оглеждах лицата, с които се разминавах, въоръжена със старото си любопитство. В сутрини като тази фасадите изглеждат позакърпени, хората – ведри, а въздухът - чист. Приветствах крачещата си фигура във всяка по-тъмна витрина. Изучавах се като да бях отсъствала от себе си известно време. И ми беше драго. Осъзнах, че съм приятелски настроена към себе си. От време на време ми минаваха предателски мисли от типа „Боже, дано не се размина с някой мъж, който е с парфюма на Душан”. Щото нали се сещате, тогава пак хлипане наум, пак пълно отпускане. Пътем се обади стар приятел да обядваме заедно и с това за миг оптимизмът окончателно победи.

По обед влязох в ресторанта абсолютно навреме както винаги. Огледах масите внимателно преди да се насоча, защото късогледството понякога ме праща в глух коридор. И тогава го видях седнал до Бобо. Не знам дали първо чух гласа му, или помирисах парфюма или видях онези сиво-сини очи, които потъват непредсказуемо под черната коса. Иглички ме прободоха едновременно по цялото тяло, но не можех да тръгна към тоалетната или обратно към улицата, защото коленете ми трепереха, а ходилата тежаха. Не мисля,че имах идея да изляза на улицата – магнитът се задейства и аз като жълта стотинка се лепнах за него. Майсторски изобразих ежедневна физиономия и седнах на свободното място на масата.

Съвсем скоро заразказвах нещо кратко от деня, за да не изпадна в измъчено безмълвие, да не изглеждам глупава. Тази спирала я знаех много добре – първо притеснението, после мълчанието, после притеснение от самото мълчание и накрая пълно мълчание до края на срещата. Пих вода, подуших парфюма му през масата и сякаш отсъствието на моя също се усещаше. Исках да го гледам, а не смеех да спра погледа си. Съчетанието на цветовете в неговото лице е прекрасно – променливото синьо-сиво на очите, синьо-черната твърда къдрава коса и онзи фин тен на лицето, който имат само хората, които ходят на плаж целогодишно, отривисто, спонтанно и за кратко. Плоско чело, не много високо, което в моменти на вътрешен бунт ме е карало да се питам дали отзад има достатъчно, ама после си казвах „е, и моето е плоско, има изключения”.

Тъй като все пак не можех да се правя, че не е на масата, компромисно шарех с поглед някъде около гърдите. Хем на място, хем безопасно.

Тогава я видях. Малка бримка на черната тениска. Точно до шева на ръкава. Защо не беше с риза и сако нямам представа. Първо се сконфузих заради него. После се върнах пак там. Вече не ми изглеждаше чак така малка. Видял я е при обличането, ама не си е дал труд да я смени с друга. Жените ги сменя, но виж тениските - не винаги. Сметнал е за излишно. Дигнах поглед нагоре, видях един леко набръчкан врат, масивна брадичка, леко отпуснати в ъгълчетата устни. Един мъж в зенита си. Една парабола във втората й част. Бузите сякаш пречеха на скулите и скулите не подхождаха на бузите. Драснах поглед надолу. Точно преди да го скрие бялата покривка на масата се виждаше начеващо коремче и съвсем ясно очертани паласки. И преди ги имаше. Ама аз го обичах даже повече заради тях, защото смятах, че несъвършенството му в крайна сметка го прави още по - съвършен. А сега ми изглеждаше иначе. И гласът му беше изгубил мелодията си…

Опротивя ми. Отпих няколко големи глътки бяло вино наведнъж и хич не ми се догади. Усетих, че съм на крачка от победата. Направо ми запърха в стомаха тая ми ти победа. Душан очевидно не е елегантен днес. Разговорът е банален и направо скучен. А дали друг път е било пак така!? Няма как да разбера. Но хич не ми пука. Стана ми топло и съблякох сакото. Реших да си тръгна. Не ми е интересно тук. Заслушах се в гласа му. Няма мелодия, наистина! Някакъв бизнес щял да започва с Китай. Само там правилата били все още в полза на бизнеса. Не ме интересува. Ежедневие, което няма нищо общо с моето. В моя свят носим саката докато се изтъркат на лактите, но не и с бримка.  Станах. Набързо си взех довиждане.   

Ето ме сега тук. Пия си сама кафе и блажено удължавам вцепенението от днешното откритие. Черната ми пола ме дразни. Не подхожда на мига. Трябват ми едни жълти дънки за тържество като днешното. Нещата отиват към банална шопинг терапия. Но не и точно сега. Сега седя и рисувам в съзнанието си новия Душан. Всеки негов портрет започва от едно и също място. От бримката.