Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.09.2012 17:44 - Доматът
Автор: deayordanova Категория: Изкуство   
Прочетен: 1490 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 18.09.2012 10:04


Има хора, които са тор на земята. Цял живот им се катерят по раменете деца, родители, колеги, приятели, а те опъват жили и продължават да се опитват да помогнат на всички около себе си да осъществят мечтите или просто желанията си.  Мистерия. Защо го правят? Могат ли и те като другите хора да се отдадат на удоволствия, на кариера, на лични резултати, на философстване и дори на собствени мечти. Дали са лишени от егоизъм? Или пък са го превъзмогнали и така са постигнали съвършенство недостижимо за околните?

Лили беше клекнала сред редовете домати, а коловете, на които бяха вързани стърчаха високо над нейното свито, дребно тяло. Наоколо миришеше на рохка  земя, на скоро пръскани с вар домати, едно червейче притича между две прясно разровени буци пръст, а Лили го за гледа в унес и захлас. Потърси с поглед  най-хубавия домат. Трябва да е голям, идеално розов и месест. Тръгна с патешко ходене по реда, за да оцени възможностите. Хем е нетърпелива да усети вкуса в устата си и по брадичката и да потече сладко-щипещ кожата сок, хем искаше да проточи удоволствието от избора. Краката й почнаха да изтръпват от клекналото положение, простря поглед напред, чак отвъд доматите. Хоризонтът и рекушира в каменната ограда в дъното на градината и отскочи обратно към редиците с колове и домати по тях. И тогава го видя. Идеално голям, леко ръбест в четирите посоки на света – все едно се е колебал дали да  израсне като кубче, а не като кълбо, равномерен на цвят и видимо много плътен. Откъсна го с две ръце, обърса го къде в дрехата, къде с дланите и отхапа нетърпеливо първата хапка. Има всичко - твърдост, сок, пощипване за езика и сладост за небцето. Не полза сол. А най-много се чуди на тези, които правят шопски салати и мешат чушки, краставици, магданози, сирена и тем подобни. Сигурно и животът им е така объркан от вкусове. Алчен за многотия. Нейният идеал е бедуин на кон на сред пустинята, който в тишината на простора изяжда шепа фурми. И това е всичко.

Изправи се, отхапа следваща хапка, сетне пусна погледа и краката си да се разходят из голямата градина. Внимава да не тъпче лехите. Дано никой не дойде точно сега. Най-много я е страх от комшиите…

Преди това беше нейната градина. Но откакто сина й заложи къщата, за да се прави на бизнесмен и после банката им я взе, тя остана на улицата, а той заживя при някаква жена. Новите стопани се появиха в началото, а после пак се запиляха към столицата. Щото там са парите, там са връзките в банките дето могат да ти осигурят такава хубава къщурана за никакви пари. Ама баш през зимата идваха често и тя спа цели две седмици увита в найлони  на една от малкото пейки на главната улица. Добри хора й даваха хляб, одеяла, стари дрехи, а някои правеха дарението си като застрахователна полица срещу бедствието да отгледаш такъв неблагодарен син. Сякаш молеха съдбата да не ги споходи същото, по очите им го четеше. А други си бяха написали на челото „На мен това не може да ми се случи – твърде съм умен”.

Доматите засади лично в бившата си градина и сега си ги краде. Новите собственици със сигурност са видели, ама не правят нищо да въдворяват закона, щото тя не влиза в стаите и не им пипа нещата. Ползва само мотика и кофа, когато се налага. Преди, когато тя беше господарка тук, ако се беше случило това, щеше да вика полицая на селото и да подаде информация в кметството. А тези софийски шмекери схванаха идеята за бартер и не си мърдаха пръста за формалностите на закона. Те също си късаха хубави розови домати.

В този момент нещо силно я перна по крака и тупна на земята. Огледа се и пак клекна. По крака й се стече доматен сок. Смачканият от удара домат лежеше в пръстта близо нея, но не беше от нейните. Лош сорт – дребен и воднист отвътре. Чу далечно детско хилене.

-         Мамо, мамо, уцелих бабата. Аз съм магически тигър, аз съм рицар…

-         Веднага се прибирай вътре, лошо момче!

-         Но защо?! Мен никой не може да ме победи!

Детският хленч се отдалечи. Ако съседката беше свястна майка, щеше да го набие и да го накара да се извини. Ама коя е тя да я съди. Я го виж нейния нехранимайко. Забрави, че има майка. Не се обажда, не я търси. Просто си продължи живота, все едно нищо не е станало… Къде сбърка? Цял живот си мисли, че го подкрепя. Вярно, като медицинска сестра работеше често на смени, отсъстваше вечер и той се гледаше сам след като баща му замина за Испания, уж за малко време и за повече пари.

 

Лили седна на земята между редовете, видя и се неудобно, съблече си жилетката, подложи я и полегна върху нея.  Замириса на влажна земя от скорошните дъждове, затвори очи и спря да мисли. За миг. Колкото да си прочисти душата и ума. После бавно отвори очи срещу слънцето, замижа и всичко пак нахлу в главата й. Една от малкото хубави страни на това да си бездомник е, че нямаш никакъв страх от полицията. Какво могат да ти направят. Да те вкарат на топло – ами, хайде де, от кога чакам, изпуснахме сезона. Да я нагрубят – нищо ново. Никой не може да надмине грубостта на сина й. За глоба дори и те не мислят, не е сериозно. Толкова свободна не се е чувствала никога. Цял живот се съобразява с хорското мнение, със сроковете за плащане на сметките, с желанията на единственото си дете... 

Зимата, в най-големия студ й пресъхнаха сълзите. От тогава нито й се плаче, нито може да плаче. Носи си камъка в гърдите и толкоз. Кое го направи такъв, къде сгреши? Ако си отговори на този въпрос, може да си намери работа и да си вземе квартира. Или да избяга да работи в Гърция. Но сега е заета по цял ден да мисли. Защо? Сериозните постъпки  си имат причини. Нейният Радо също. Огледа всички години от общия им живот, направи пълна ревизия на летните им почивки, на липсата на такива, на важните им разговори. Единственото предателство, което откри беше една случка от тийнейджърските му години. Бяха го нападнали в асансьора на блока, където живееха тогава, душили го и беше много изплашен. Тя, разбира се, веднага подаде сигнал в РПУ-то. Но един ден той звънна от уличен телефон и каза, че нападателят пак е пред блока и май го следи. Искаше тя да слезе и да го съпроводи до апартамента. Тя отказа. Изплаши се. Завладя я такъв животински страх, че чак й омекнаха коленете. Пък и друга причина имаше – писна й да се прави и на майка, и на баща. Да бъде силна. Беше изморена и напълно безсилна. Какви психологии да чете и да прилага една майка като физическата умора решава всичко вместо нея. Тогава Радо се прибра сам, не й проговори и тя не му каза нищо. След известно време продължиха по старому. Може би трябваше да го обсъдят, ама не го направи. Беше я срам от проявения страх. От лъжата – винаги му повтаряше, че го обича, а като дойде време да го докаже – не слезе да го защити, ако трябва, да се бие с онзи изрод. Нищо подобно. Реши, че тя е жена, а той подрастващ мъж и трябва да се оправи сам. И ето днес той се оправя сам. И тя е сама. Само пътем пропиля общият им дом. Толкова ли го е мразил през всичките години. Или е обикновен глупак, когото могат да измамят най-банално.

Замръзна неподвижно. Върху нея падна сянката на друг човек и скри блясъка на слънцето. Продължи да не мърда, само притвори очи за миг, да свикне с мисълта за нов проблем и с промяната на светлината. После бавно се изправи седнала. Погледът й се хвана за скъпите обувки и остана при вързанките им.

-         Отдавна търся начин да ви засека тук. Много хубави домати правите. Аз и жена ми много ги харесваме.

 Говориха дълго. Накрая стигнаха и до най-важния въпрос – защо децата правят така? Обичат ли ни или просто имат нужда от нас. Ние обичаме ли ги или се блазним от идеята те да ни обичат безрезервно и безусловно. Половината живот минава в търсене на точния въпрос, а другата половина в търсене на отговора му. Като медицинска сестра е помагала на сума хора да се върнат към живота си, а към своя не успява да се върне. Живее с усещането, че е хванала погрешната улица и се носи със сто километра в час. Накрая улицата ще излезе задънена, ще излезе Дядо ти Господ и ще почне да оглежда, претегля, разпитва. А ти какво ще му кажеш? „Ами-и, обърках пътя, може ли тука да направя обратен завой?” 

 

 

 

 

 

 

 

 




Тагове:   домат,   живот,   земя,   деца,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. natali60 - хубаво разказано.
29.07.2015 11:03
Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: deayordanova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 31131
Постинги: 15
Коментари: 2
Гласове: 24
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031