Коритото сложи върху един стол точно до прозореца, а на съседни столове, подредени в редица, стоят легени в различни цветове и големини. В коритото водата е най-запенена и мръсна, а в последния леген – бистра и чиста. В коритото търка, накисва, вади дрехата високо пред лицето си да я огледа и пак я гмурва в пяната. Последователно топи всяка дреха в съдовете от редичката и така до последния, докато се увери, че не пуска сапун. Тази вода сменя най-често, за да е сигурна в резултата. Бързоварът в кофата зад нея продължава да топли нови количества вода. Печката на дърва зад гърба й също е покрита с тенджери.

Пере от сутринта, с еднакви движения и съсредоточен поглед. Вече приключи с белите дрехи и плетивата, останаха цветните и някои, които изискват специално внимание. Готовите неща блестят на слънцето върху опънатия простир, който опасва цялото пространство пред къщата. Ако почувства умора в ръцете или болки в кръста, е достатъчно да хвърли само един поглед върху резултата на простира, за да продължи с нови сили.  Дрехите са според последната мода в списанията, затова пък къщата е стара, с грапава, сива, пукната мазилка на страничната стена и прекрасен храст от дребни жълтеникави рози, точно пред прозореца на кухнята.

Спря да си поеме дъх и да хапне за обяд. На масата седеше стъклена кана със сок от коприва. Направи си го сутринта преди да започне. Наля си в голяма висока чаша. Обича зеления му цвят и е убедена, че желязото в него ще я спаси от страшни болести. Въобще гледа да живее здравословно. Косата си мие с дъждовна вода, която се събира в съдове пред къщата. Хапва зеленчуци от градината, сирене, пресен хляб. Често си мисли какъв късмет е, че живее на улицата, където пекат хляба. Мирисът я съпровожда ежедневно, като прегръдка, като спомен, като близка мечта. Като розовия храст отпред, като родителите и, които живеят, за да й помагат. Хапна голям розов домат, направо го захапа без сол и излишни подготовки. Отряза си дебела филия от ръчния хляб и стовари отгоре голямо парче сирене. Изяде ги на крак.

Реши да намаже лицето си с маска против бръчки и така да продължи с прането. Качи се в стаята на втория етаж да си намери крема и там видя обелките от портокал и захвърлените до тях карамфили. Почват да увяхват… Банални цветя. Как си въобрази тоя, че ще я спечели с карамфили. Това са цветя за гробищата. Тъпак. Затова каза на майка си да не топи цветята във вода. Да умрат по-бързо. Забрани да изхвърлят обелките от портокал. Нека съхнат до карамфилите. Да обяснят красноречиво на родителите, за пореден път, че няма да се ожени за някакъв нещастник, който е по-нисък от нея с цяла глава.

Видя мазилото на етажерката, намаза се и разгледа лицето си в огледалото. Кожата е бяла и все още няма притеснителни бръчки. Е, има някакви бръчки, ама биват. Не може по-добре. Светлите жени се сбръчкват по-бързо. Носът е с малка гърбичка и връхче наведено към устата. Намаза и него. Доста крем отиде, нали е големичък. Знае, че е така и често се шегува на тази тема. Ама характерен! Не може да я сбърка човек. Точно това му беше проблема на снощния. Не можеш да му запомниш лицето. Като всички други. Банален. За какъв дявол и е такъв мъж.  Добре...

Тежка вечер изкара. Този първо закъсня. После брат й вдигна врява да стане да го посрещне. А беше решила вече да си легне. Даже можеше без проблем да заспи. Пък те да си го посрещат щом толкова им харесва. Ама накрая стана.

Още щом го видя не и хареса. Просто дребен. Нищо друго не виждаше. Дребни кости, дребно лице, малки ръце, плашлив поглед. А трябва да е висок, здрав и самоуверено ухилен. И да говори, много да говори. Да знае вицове, истории, хора, всичко.

Цяла вечер почти не погледна в него. Нямаше да може да остане, ако гледа това, което е. Това пълно несъответствие твърде се набиваше на очи. Затова заби поглед в боланата на леглото от среща, в напластеното куче-играчка, в леко олющеното ръбче на раклата, в ярките цветни райета на тапетите, някъде там… Но дори като не гледаше в него пак го виждаше. Този първи поглед върху него така и запечата образа в съзнанието, че го виждаше проектиран в съзнанието си, някак полупрозрачен лик пред боланата, кучето и раклата. Усещаше нотките на притеснение в гласа му, нехармоничните припрени движения. Абе всичко, което не трябва да е. Само миризмата на портокал, остра и непобедима, разцепи въздуха и заяви някаква категоричност в тази безнадеждна среща.

Не помни кой обели портокала. Не може да е той, защото беше твърде смотан. Не може да е тя, защото нямаше грам желание. Но ето, корите от портокал са още тук, а той самият е очевидно изяден. Никакъв спомен за този момент. Как успя да изтрие спомена толкова бързо от вчера, имаше ли спомен въобще или просто един остатъчен унес и примирение или по точно непримирение. В момента двете състояния сякаш съжителстваха наравно в нея. Без надмощие и без ясен финал.

Излезе от стаята и седна на стълбите пред къщата. Слънцето натисна черепа й, опари лицето и тя се отпусна охотно на цимента. Дупето под тънката рокля блажено се стопли и отпусна. Какъв хубав ден. Слънцето тържествува около розовия храст. Блести, свети, напича. А розата е от цветята, които най-трудно се поддават на този натиск. Не клюмва, не пожълтява, напротив даже стърчи във всички посоки с цветове, листа и бодли. Промуши се леко вятърче, колкото да близне намокрените кичури коса на слепоочията и да ги охлади за секунда. Какъв ден. Мравките търчат в жегата по цимента на път за най-близката сянка, въздухът гъстее и трепти.

Хубаво ще бъде да има един мъж, който е влюбен в нея, ама къде да го намери. А дали ще има мигове като този, ако е женена? Няма ли всичко да стане шумно, бъбриво, еднообразно. Бракът на родителите е отврат. Отдавна не спят заедно, само се ревнуват. Но никога не са си помисляли сериозно да се разделят. Доживотен капан. Това е ужасяващо. Доброволен затвор… Сигурно така ще мине живота, в търсене на най-малкото зло. И колко зло трябва да видиш, за да измериш кое е най-малкото. Не е ли това също един омагьосан кръг, в който също не й се влиза. Един напечен ден като днешния е напълно достатъчен. Утре ще иде отново на работа, ще види хора, ще си поговори. Нищо не й липсва. Защо всички искат да я накарат да живее по друг начин. Непременно да е женена, да има деца. Виж да си влюбен е друго нещо…

Стана, обиколи градината и се върна в къщата да довърши прането…

Защо трябва да правим все това, което другите искат от нас. Защото все ни се иска те да правят това, което ние искаме от тях. Животът е кратък, кратък, кратък…

А самотата и плача са хубаво нещо. Защо толкова им се плашат хората?! Те са очистващи, освобождаващи, толкова лични. Едно от малкото лични неща останали на разположение на човека. Плакали ли сте скоро, ама така час-два? Докато напълно се отдадете на изживяването, докато отмиете цялото недоволство, артистизъм, превземки, дреболии и неразбории. Не чуждите, а личните. Насаме с гласа на плача. Само с неговата маниерност. Защото знаете ли, дори когато плачем трудно се отпускаме напълно. Все нещо ни гледа, слуша, човърка. Тази несамотност е толкова изтощаваща, че дори дивашкото ридание на плача трудно я кара да отстъпи.  И когато хванете ритъма и тона идва успокоението. Онова, което все търсим по разни дупки и празноти…

Хубав ден и приятно реване!